Илинденско-Преображенското въстание – устремът на поколения към свобода

България КУЛТУРА и ТРАДИЦИИ

Илинденско-Преображенското въстание – устремът на поколения към свобода

Илинденско-Преображенското въстание представлява венецът на българското националноосвободително движение. Основание за подобно заключение може да намерим в броя на въстаниците (към 26 000), в чисто географския  мащаб на революционната борба, а освен това и фактът, че освен българи участие вземат и представители на други групи като например власи и гъркомани.

Гоце Делчев

Решението за организиране на това въстание е взето на Солунския конгрес на ВМОРО (тогава носеща името ТМОРО – Тайна македоно-одринска революционна организация) от 2-4 януари 1903 г., председателстван от Иван Гарванов. Мястото е изпълнено с особена символика, това е Солунската българска гимназия, „откърмила“ много от българските революционери в Македония.  На конгреса по различни причини не присъстват Гоце Делчев, Дамян Груев, Пере Тошев и други от всепризнатите водачи на Организацията, които изразяват несъгласие с взетото решение. По думите на Гоце Делчев „ …лошо бихме се отплатили на България за многобройните жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня!“, визирайки надеждата, че България би изпратила подкрепа на въстаниците.

Непосредствено след това представители на конгреса пристигат в София, където обсъждат Солунското решение и тактиката на бъдещото въстание с отсъствалите лидери. От последвалите събития може да се приеме тезата, че те дават съгласието си за вдигане на въстание само в най-подготвените райони, докато на други места се заложи на засилена четническа дейност без увличане на населението. Всеки окръг трябва сам да определи датата на надигането и неговия характер.

Конкретните причини, довели до избухването на въстанието, се състоят в цялостната обстановка към онзи период. Горноджумайското въстание от 1902 г. засилва вече съществуващото напрежение между населението и турските власти. Последните отговарят с нова вълна от репресии, което тласка все повече хора към революционни действия. Освен това сблъсъците из планинските части на Македония между четите на Организацията и турската полиция са сякаш ежедневие. Обикновено се посочва, че над 86 сражения се провеждат само през първата половина на 1903 г.

В подготовката на въстанието се включват както членовете на ВМОРО и местни жители, така и български офицери от Княжеството, дейци на Македоно-одринската организация и нейният ръководен орган Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), забранена от правителството на Стоян Данев в началото на 1903 г. след натиск от Великите сили. Въпреки несъмнено по-добрата подготовка в сравнение с други български въстания, не може да се скрие, че някои области не са готови за въоръжено надигане от такъв мащаб най-малкото поради липсата на достатъчно оръжие. Както споделя Дамян Груев: „считах за безумно да се премълчава, че някои райони никак не са подготвени и че няма да вземат участие“.

Вътрешността на взривената и изгорялата „Отоман банк“

Сред събитията, превърнали се в своеобразни ускорители на въстанието са Солунските атентати от края на април 1903 г., когато  на 28 (15 април – датите в скоби са по стар стил – б.а.) в Солун е взривен френският кораб „Гвадалкивир“. На следващия ден такава съдба сполетява и тръбопроводът за светлинен газ, а вечерта е белязана от нанасянето на най-големия удар, този срещу „Банк Отоман“. Сражения между турската полиция и извършителите в лицето на групата на „Гемиджиите“, сред които Йордан Попйорданов-Орце, Павел Шатев, Константин Кирков и др. се водят до зори. Резултатът е засилени репресии срещу българското население във Велес (откъдето са повечето от атентаторите), а в отговор четите на ВМОРО увеличават своят активност в района.

Не изминава и месец и Вътрешната организация понася нов удар.  На 4 май (21 април), на път за конгреса на Серския революционен окръг, край с. Баница е убит Гоце Делчев, заедно с още няколко четници и войводата Димитър Гущанов. Събитията са подробно описани от поета Пейо Яворов, който е част от четата на Делчев, но успява да се спаси от организираната засада.

Въпреки неблагоприятната обстановка водачите на ВМОРО решават да се заемат с последните приготовления около въстанието, като проведат конгреси из Македония и Одринско.

В Македония такъв конгрес се състои в Смилево от 30 април до 07 май (17-24 април). Това е конгресът на Битолския революционен окръг. Председател е завърналият се от затвора в Подрумкале Дамян Груев. Мъдростта и решимостта на най-близкия съратник на Делчев вдъхват нов кураж на комитите. Избран е главен щаб с членове Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, а на 14 (1-ви) юли при с. Буф, Леринско се взема решение въстанието да избухне на празника Илинден.

На 11 юли (28 юни) в местността „Петрова нива“, Странджа Одринският революционен окръг провежда своя конгрес. Определят се районите, в които ще се водят масови въстанически действия и се избира Главно боево тяло в състав Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Изпълнението на плана трябва да започне след обявяването на въстанието в Македония а за дата е избран празникът Преображение Господне.

Дамян Груев

Заради смъртта на Гоце Делчев конгресът на Серския революционен окръг е отложен и се свиква едва на 2 август (20 август), когато въстанието в Битолско и Одринско върви към своя край. Решено е да се извършват главно четнически действия и подривни акции. В ръководното боево тяло влизат Димитър Стефанов, Александър Радославов и Симеон Витанов.

В Скопския, Солунския и Струмишкия окръг не са свикани конгреси. Решено е действията на местните комитети да се съобразени с общото развитие на въстанието.

Бунтът избухва по план на 2 август (20 юли), когато се вдига населението на Битолския революционен окръг. Най-ярко проявление на въстаническите действия тук представлява превърналата се в светъл идеал за поколения Крушевска република, прокламирана от „Горското началство“, начело с учителя Никола Карев. Сформираното временно правителство действа на принципа на равното представителство между българи, власи и гъркомани.

Въстанически действия започват в близост до Валовища, където действа прочутият войвода Йордан Силянов-Пиперката и в Долна Преспа, начело със Слави Арсов. Въстанието се разраства особено в Костурско, където водачи са Васил Чекаларов, Митре Влаха и Лазар Поптрайков.

В Леринско излизат чети, водени от Георги Попхристов, в Охридско от Лука Групчев, Прилепско от Гьорче Петров, въстава и част от селата в Кичевско, където оперират Пере Тошев и Лука Джеров.

В разгара на сраженията в Битолско, на 19 август (6 август) оръжието грабва и Одринският окръг. Водачи тук са изтъкнатите войводи Михаил Герджиков и Кръстьо Българията, изградили комитетската мрежа на ВМОРО в региона, заедно със Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Решено е да се извърши обединена атака на Малко Търново, която обаче не успява. Въпреки това са освободени много от малкотърновските села, след което падат Царево и Ахтопол. На овладяната територия се образува Странджанската комуна.

Рачо Петров

Събитията предполагат реакция на Княжество България, което вече граничи с въстанически територии, но за военна подкрепа моментът е твърде неподходящ. Великите сили многократно предупреждават правителството на ген. Рачо Петров за негативните последици при евентуална намеса на България.

На 27 септември (14 септември) в Серско започват да действат четите на Атанас Тешовски и Стоян Филипов. Тук пристигат и множество върховистки части, водени от български офицери. Междувременно дружините на Михаил Чаков и Никола Пазарджиклията нападат Кремен и Обидим. В Демирхисарско акции осъществяват Любомир Стоенчов и Илия Кърчовалията, а в Мелник излизат четите на Яне Сандански и кап. Юрдан Стоянов. Най-мащабни са акциите в Разложко.

Османското правителство предприема сериозни мерки срещу въстаниците, въпреки първоначалната изненада от  развоя на събитията. Армия от около 80 000 души начело с Назър паша навлиза в Македония и предприема офанзива срещу Битолския окръг. Седалището на Главния щаб, Смилево, е нападнато от 10 000 корпус, който смазва въстанието в целия район.

Крушевската република е ликвидирана след упорити боеве срещу 18 000 османска военна част. Най-продължителното сражение се води на „Мечкин камен“, където легендарният Питу Гули заедно с още 300 души удържа позицията почти цял ден.

До края на месец септември въстанието в Долна Преспа и Демирхисарско също е потушено, въпреки упоритата съпротива на Борис Сарафов край с. Боища, където се бият около 1000 въстаници. Различно се развиват нещата в Костурско. Там силите на Васил Чекаларов застрашават самия Костур независимо от присъствието на редовна армия. Положението тук е овладяно едва към края на октомври, а разбиването и на тези въстаническите сили предопределя потушаването на революционните огнища в Леринско, Охридско и Кичевско.

В Одринско настъпва 40 000 армия. Османските войскови части осъществяват планомерно настъпление срещу въстаниците. Извършен е морски десант в гърба на четите. Така българите са нападнати от две страни и след множество неравни боеве четите са разбити и турците се нахвърлят върху населението.

Постоянните действия на чети в Серския окръг приковават над 15 хиляди османски войници. Водят се кръвопролитни сражения. В самия Разлог четниците и местните въстаници се сражават с нечувана храброст и дават много жертви. В отговор, башибозукът извършва истинска сеч срещу мирното населението. След ожесточена борба е запалена Белица.

Четата на Михаил Герджиков

Равносметката от въстанието е близо тримесечна борба, смазана с нечувана жестокост и насилия. Както споделя Дамян Груев: „Първият ден (след разгрома на Смилево – б.а.) някои жени и деца, застигнати, са били избити, па и изнасилваниВлизат си в селото, което беше изгоряло.“ В кланетата се включват сръбски и гръцки чети.

Според данните на Мемоара на ВМОРО до Великите сили от 1904 г. в сраженията загиват близо 1000 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4696 души от мирното население, а нов бежански поток от над 30 000 тръгва към България.

Външната реакция не закъснява. В Княжество България се създава Благодетелна комисия начело с проф. Димитър Агура от Софийския университет, която се заема с положението на бежанците,  а неговите колеги проф. Любомир Милетич и проф. Иван Георгов предприемат обиколка из Европа, по време на която настояват за реформи във въстаналите вилаети. Дарение за бежанците прави и майката на княз Фердинанд, княгиня Клементина. Народното събрание гласува кредит от 500 милиона лева за подпомагане на бежанците.

Джеймс Баучер

Особено силен е отзвукът в Русия, където се събират помощи за пострадалите. Ирландският журналист и кореспондент на в. „Таймс“ на Балканите, Джеймс Баучер, представя пред  обществено мнение във Великобритания каузата на въстаниците и жестокостите на османските власти, а в Лондон дори се създава Балкански комитет начело с Ноел Бъкстон. Неговите дейци организират мисия в Македония за подпомагане на пострадалите начело със сем. Брайлсфорд. Във Франция широката общественост осъжда действията на османските власти. Хора като Жан Жорес, Виктор Берар и Мишел Беров се изказват в защита на македонското и одринското население. В САЩ въстанието се приема като резултат от Берлинския договор. Най-активен в описанието на турските зверства там е в. „Ню Йорк Таймс“.

В крайна сметка Илинденско-Преображенското въстание не успява да постигне своите цели. Приетите реформи (т. нар. Мюрцщегски реформи) реално не са приложени, Организацията е застрашена от ново разцепление, а сръбската и гръцката пропаганда си отварят път за по-стабилни позиции в поробените вилаети. Въпреки това въстаниците показват, че българите в Македония и Тракия напълно са узрели за борба срещу Османската империя и действията им не са хаотични или необмислени. Тактиката на последователно избухване на въстанието в различните райони успява да затрудни османската армия, чиито части от Мала Азия нямат боен опит в планинските райони на Македония и Одринско. Същевременно помощта, оказана от български офицери е безценна. С военния си опит те допринасят за много от въстаническите успехи и оцеляването на голяма част от четниците.

/bulgarianhistory.org

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.