На 26 юни 2022 г. се навършват 35 години от идването на Дипломатическия корпус в Благоевград. Преди посрещането на близо 150 представители на чуждестранни мисии за година и половина са извършени невиждани по мащабите си строителни дейности, които преобразяват областния център в Пиринско в европейски град. Начело на обновителния процес на Благоевград застава тогавашният първи секретар на ОК на БКП Лазар Причкапов, който впоследствие бе избран за кмет в периода 2002-2007 г. С него разговаряме за събитията, дали тласък в развитието на града преди 35 г., в които има много ентусиазъм, безвъзмезден труд на над 100 000 доброволци, както и малко интриги, доноси и обвинения за авторитаризъм.
– Г-н Причкапов, през месец юни се навършват 35 години от идването на Дипломатическия корпус в Благоевград. Кои са най-ярките Ви спомени за онова време, когато градът бе превърнат в строителна площадка и преобразен за година и половина?
– Това са мащабни събития, които оставят незаличими следи в паметта на всеки, който е бил техен съвременник, независимо дали е бил участник, или наблюдател. Годините отсяват спомените, но усещането за празник на човешката воля и вяра остава незаличимо в паметта ми. Събудихме градивен дух, невиждан дотогава и неповторен досега. За да стане идеята реалност, дадоха труда и силите си десетки хиляди работници и специалисти от всички професионални категории и общини на окръга, както и някои специализирани държавни организации. В Благоевград беше вградено убеждението, че можем повече. И го постигнахме в мащаби, които ни дадоха самочувствието на достойни личности. Посещението на дипломатите беше само повод. Смисълът се криеше в една комплексна програма за развитието на Благоевград и окръга, която разработихме, след като излезе указът на Държавния съвет на НРБ, и която изпълнихме в кратки срокове. Така Благоевград получи уникалния шанс да направи решителната си крачка в своето духовно, икономическо, архитектурно, строително, благоустройствено и индустриално обновление.
– Как се роди идеята за модернизацията на Благоевград? Това ли беше приоритет №1 за Вас, след като сте избран за първи секретар на ОК на БКП през 1984 г.?
– Със заложеното в програмата създавахме нов град със здрав индустриален фундамент, кадрово обезпечен и професионално защитен, оптимално развита инфраструктура, научно и финансово защитена стратегия в образованието и културата, жилищната и социалната политика. Мярката ни в развитието на Благоевград беше София. Това, което го има в София, да го има в Благоевград. Шегувахме се, че най-голямото достойнство на София е, че е близо до Благоевград. И тази мярка не се роди спонтанно. Просто й беше дошло времето. Най-ценният капитал, който вече имахме, бе неизтощимият ентусиазъм на хората, вярата им, че пътят, по който вървят, е правилен. Този ентусиазъм се чувстваше навсякъде – по градове и села, в заводи и фабрики, по полята и градините, сред младежта и децата, във всички области на живота. Известно е, че бяхме изостанали с 52 години от останалите райони в страната – 34 години по-късно освобождение от турското робство и 18 години по-късно започнала индустриализация с построяването на първата текстилна фабрика през 1962 година, или 52 г., загубени в безпочвени дипломатически колебания и исторически спорове за доказване на национална идентичност. През 1956 година в Благоевградски окръг имаше население от 346 хиляди души, от които 165 хиляди живеят в селата. Броят на заетите тогава предимно в селското и горско стопанство е около 35 хиляди души. След 30 години беше няколко пъти повече. Ръстът в материалното производство се повиши шест пъти. Специалистите с висше, полувисше и средно специално образование в началото са близо 5 хиляди, а увеличението им след 30 години стана шест пъти, а само на тези с висше образование – пет пъти. За този период значително се бяха увеличили капиталовложенията, а промишлените предприятия от 47 нараснаха на 109. Промишлените производствени фондове от близо 28 милиона лева станаха 639 милиона лева, тоест 23 пъти.
В миналото бяха останали безработицата, гладът, високата смъртност, мизерията, масовата неграмотност, религиозният фанатизъм и битовият консерватизъм. Пазарът на труда като вакуум изсмукваше безработицата и даваше импулс да се търсят повече наука и интелект в развитието на отраслите. Това мотивира в максимална степен развитието на образованието, науката и културата. Всичко това създаваше атмосфера на спокойствие, на премерен ентусиазъм и предвидимост. Подготвяхме се за административен и индустриален център с население над 150 хиляди души, които щяха да имат всестранни материални и духовни нужди. На такъв град прилягаха добри училища, качествени медии и културни институти. С повече въображение и настояване се появиха специализирани средни училища, полувисши институти, Езикова и Математическа гимназия, Радио Благоевград, Телевизионният център, Камерна опера, Куклен театър и венецът на всичко – висшето училище, и както някои ни гледаха с насмешка и недоверие като хора с нереалистичен максимализъм, подценявайки реалностите, през 1984 година успяхме да концентрираме натрупаната енергия в един фокус, който да превърне Благоевград в развит икономически, духовен, образователен и административен център на българския Югозапад. Идеята беше обвързана формално с протоколно събитие – традиционната среща на държавния глава Тодор Живков с дипломатите, акредитирани у нас.
Дали изграждането на Благоевград ми е било приоритет №1 като първи секретар на окръга? Да. Един от многото №1 приоритети към Благоевград. Нямам неизпълнен приоритет, включително и тези, които имах като кмет на Благоевград. Нищо не дължа на благоевградчани и на Благоевград, и те не ми дължат нищо.
– Кои бяха Вашите съмишленици за реализацията на плана за обновление на Благоевград?
– Градът беше пред очите на всички, а задачата – повече от ясна. Благоевград трябваше да направи решителната си крачка в своето духовно, икономическо, архитектурно, благоустройствено и индустриално развитие. За година и половина трябваше да се изпълни строителна програма, която Благоевград отдавна заслужаваше. В нея беше заложена идеята да покажем темпове и стандарти, които превръщат града ни и Пиринския край в място, където живеят и работят достойни хора с високи възможности. Това беше върхът на икономическата пирамида на окръга, чийто фундамент беше положен през 1962 година с пускането в действие на първото промишлено текстилно предприятие. За кратко време бяхме отишли много напред – модерна съвременна промишленост, силно селско стопанство, добре осигурено кадрово здравеопазване с оптимално изградена лечебна база, никаква безработица, широко разгърната образователна мрежа, съобразена с подготовката на специалисти и работници за окръжната икономика и обществения живот, максимално развита мрежа от културни институции и творчески съюзи. Това беше в резултат на оставените в миналото тежести, свързани със субективни виждания, отделящи региона от националните приоритети. Като ръководители във всяко отношение вече бяхме освободени от напрежението, че един ден нещо небългарско може да стане с този български край. И даже на черногледците им стана ясно, че ние не строим площад, а град.
Имаше и такива, които не го разбираха, а други се изкушаваха от желание за провал на задачата. Само едно бяха пропуснали в сметките си – че височината на преминаване на летвата не я определяха те, а които искаха движение под летвата, продължаваха пътя си към по-ниски висоти. Заложих главно на участието на кадровия и трудов ресурс на общините и окръга. Познавах ги много добре и знаех на коя община и на кои кадри какво да възложа. Главното беше да се настроят на вълната, че задачата не е еднодневка и че с нея шега не бива, че личното участие на всички е неотменимо и че от него зависи личният атестат за професионалната и човешка стойност на всеки. Без участието на целия окръжен кадрови ресурс крайният резултат беше невъзможен. Заложих на личности. И успях. Създадох бързо чудесен екип, годен да решава всички задачи на високо ниво. И главното, че заложих на чудесните трудови хора на Пирина и те подкрепиха всяко начинание.
– Как успяхте да получите одобрението на първия човек в държавата Тодор Живков?
– Решението за посещенията на дипломатите къде и кога се взема от най-висшите органи. Посещението не е разходка, а дипломатичен акт с определен държавнически смисъл. В рамките на няколко дни се осъществяват срещи, които премахват протоколните бариери, за да открият пред дипломатите страни от българската природа, история, политика, социално-икономическо развитие, които те в детайли не познават.
При нас редица години окръгът беше затворен заради така наречения македонски въпрос и посещенията на дипломатите бяха ограничени, с изключение на тези от социалистическите страни. Тези посещения в началото не се свързваха със строителство, а с малко освежаване и да се покаже най-общо развитието на различните райони на страната. По-късно погледите се отправиха към изграждането и започна мълчалива надпревара между окръзите. Наближаваше и нашето време.
И така при едно съвещание в София попаднах случайно на разговор между Фильо Чакъров – първи секретар на ОК на Шумен, и Димитър Станишев – секретар на ЦК по международните въпроси. Разбрах, че Фильо моли Димитър Станишев да му съдейства да се отложи посещението на дипломатите за друга година, тъй като няма да успеят да се подготвят. Тъкмо тема за мене. Ние бяхме в редицата, но за по-късна дата. След съвещанието веднага отидох при Станишев. Знаех, че имам и други конкуренти. Изложих искането да се даде на нас посещението на дипломатите, след като шуменци искат да се откажат. За Станишев моето предложение беше добре дошло и го подкрепи, но каза, че не може да го реши.
Поехме посоката към Петър Младенов. Отидохме при него без бавене. Младенов не се изненада от молбата на шуменци и прие веднага моето искане, още повече че ние бяхме едни от предстоящите. Попита ме само дали си давам сметка какво ме чака и каза: „Лазаре, нали знаеш, че ако не успеем, друг министър на външните работи и друг първи секретар на окръга ще посрещат на друго място дипломатите“. Не знаех дали ще е друг министър посрещач, но за себе си бях абсолютно убеден, че няма да съм даже и сред публиката. Позицията на Младенов беше, че въпроса може да го реши само Тодор Живков. Потърси среща и отидохме при него. На срещата Димитър Станишев го информира за молбата на колегата от Шумен, на което Живков се усмихна и попита какво е предложението. Станишев му каза, че Благоевград изразява желание да поеме организацията на проявата. Живков прие информацията, поръча на Младенов да не се променя датата, обърна се към мен и попита: „Ще се справиш ли?“. Отговорих, че щом съм тук и изразявам желание, значи ще се справим. Истината е, че не се консултирах с никого, не уведомих предварително никого. Сам го реших, поех цялата отговорност и уведомих ръководството на окръга, че искането е мое и че решението на националните органи се основава на моето искане. Това е истината за старта. Другото е труд, организация, отговорност.
– Как подбрахте екипа, с който да работите? Кои бяха основните двигатели освен архитектите Агура и Баров?
– Екипът беше организиран от наличните кадри на Окръжната строителна организация, на кадрите от общините. Благоевград беше изграждан от целия окръг и с помощта на институции извън окръга. Но с незаменим принос в координацията на цялостната дейност беше ИК на Окръжния народен съвет с председател Никола Тончев. Изпълнителният орган работеше всеотдайно, отговорно, компетентно за извеждането на отделните проблеми до успешен резултат.
Беше чест да работим с архитект Александър Баров – световноизвестен. Когато отивах на среща да го поканя да поеме голямото дело, не вярвах, че ще приеме. Заложих на землячеството /арх. Баров е от Разлог/. Той доведе и другия колос в архитектурата – архитект Атанас Агура, но не мога да подмина колегите им Богдан Томалевски, Иван Битраков и Радка Павлова. Може би в такъв формат изреждането на имена не е прието, но с дълбока човешка признателност и с чувство на благодарност за положения труд и професионална страст си спомням за благоевградските архитекти Каролина Саргалиева, Анелия Параскова, Анушка Костадинова, Мария Милева, Пенка Димова, Екатерина Баханова, Вилхелмина Сандева, Людмила Сердарова, Иван Калпачки, Симеон Тодоров, Ненко Ненков, Косьо Христов.
Цялата проектантска и финансова дейности се организираше от СДИНМ с изключителна компетентност и отговорност от инженерите Любен Илиев и Георги Расолков, и финансистката Йорданка Иванова. Къде, ако не тук, бих споменал ръководителите на строителни звена Кирил Боянов, Костадин /Кочо/ Ангов, Венда Хаджигеоргиева, Иван Бележков, Бойко Джабиров, Златко Радев, Георги Ганджов, Петър Чапкънов, Петър Парашкански, Чавдар Узунов, Атанас Гиздов, Александър Хаджийски, Вълко Вълков, Иван Захов, Мишо Мишев, Цонка Кръстева, Иван Деведжиев, Георги Ризов, Костадин Димитров, Тодор Радулов, Александър Краваров, Георги Сърбов, Геро Балабански, Христо Бърдаров, полковник Ташков, Костадин Георгиев, Валентин Камбитов, Андон Москов, Кирил Бистрички, Никола Вригазов, Димитър Трендафилов, Иван Захариев, Георги Кирев и Иван Петров. С признание споменавам името на Стефан Петров – председател на Общинския народен съвет в Благоевград, с който сложихме началото на строителството в града. Непълен би бил списъкът на имената, които трябва да се помнят, ако не спомена ръководителите на строителни бригади Владо Христов, Борис Стоилов, Георги Елчинов, Владимир Татарски, ръководните инженери Алекси Кирмин и Спас Бащенски. Не мога да подмина приноса на общинските институции и голямата отговорност и професионализъм на председателя на Общинския народен съвет – Благоевград инженер Захари Донев. Специално място в спомените ми имат Атанас Ашминов и Димитър Мазнейков от Петрич, първият – генерален директор на ДСО „Младост“, а другият – председател на ПАК „Беласица“, както и генералният директор на „Булгартабак“ Димитър Ядков. Те осигуриха валутата за фонтаните на централния площад, които с пълно основание може да се нарекат „Петричките фонтани“. И десетки други специалисти от различни професионални области, като Калин Димов, Янчо Митев, Димитър Кутев, Костадин Тодоров, Любен Бачев, Митко Митев, Павел Христов, Иван Нейков и много други.
Имаше и морални строители като възрожденеца Илия Куков, който даряваше безвъзмездно своята пенсия. Този жест и тогава, и сега е моралната духовна спойка във фундамента на новия град. Това трябва да се помни. Да се знае, че е имало и такива хора, които са изграждали българската държава с ум, сърце и дух. Всички, цялото население беше съпричастно към това дело.
– С какъв финансов ресурс започнахте?
– В началото идеята не предполагаше да се захващаме с мащабни дела, а и проекти нямаше. С решение на Бюрото на Министерския съвет за тази цел ни се даваха само 6 милиона лева. С тези пари можеше само да освежим входната артерия на града и нищо повече.
– Какъв беше мащабът на строителството? Каква беше промяната?
– Сумата от 6 милиона лева показваше, че не се залага мащабна идея, а само протоколна. Реалните мащаби се очертаха чрез комплексната програма, която приехме и която отговаряше на нашите амбиции и нуждите на града. Съгласуването на тоя мащаб стана с настояване и носеше немалък риск. Не се размина и без произшествия, но програмата се изпълни в максималния си вариант. Тя съответстваше на възходящата спирала в развитието на машиностроенето в окръга, което създаваше условия за налагането на екологична и високотехнологична промишленост, даваща хляб и чувство за професионално осмислен живот на десетки хиляди специалисти и работници, отговаряше на амбицията на земеделските стопанства, поели пътя на обединените аграрно-промишлени комплекси, на динамично развиващите се култура и образование./struma.bg